четвъртък, 14 декември 2006 г.

Случката по действителен случай или на лов за сърдити старчета

Днес решавам да изляза до магазина. На излизане от гастронома срещам един дядка,на поне 90 години,дребен,с шапка...Моли ме да му помогна да премине през една локва. Хващам го аз,минаваме локвата със скорост около 200 метра в час.

Вече на 10 метра от локвата дядката продължава да ме държи и иска да го закарам до "равното". Стигаме там след 5 минути - човечецът все още мe държи и се носи със ситни стъпчици в неизвестна посока...
-Абе ти къде живееш?Къде отиваш?

Започва се едно обяснение,от което става ясно,че клетият човечец нито знае къде отива,нито от къде идва...
Стигам кръстовището на "Гео Милев" и "Слатинска". Оня знае,че живее "нагоре",но там са две "нагорета" и той ги сочи и двете.
-Къде ти е личната карта бе?
-Вкъщи.
-Друг път да не си излязъл без нея! Кой се грижи за теб?
-Една жена. Една женица.

Какво да го правя се чудя. Оня не може да върви,но иска да пресича. Изглежда симпатяга в адската си безпомощност. Стана ми жал за него. Няколко пъти го оставях за да ходя да разследвам. Видях,че човекът има секретен ключ на шията - не е бездомен.

В разговора става ясно,че е излязъл 30 мин. преди да ме срещне,а твърди,че е минал разстояние,което не би могъл да мине за 30 мин. И не бил пресичал улица. Не е в ред човекът. Докато търсих по пощенските кутии в блока,пред който го намерих името,което твърди ,че носи той си седи там където съм го оставил,чакайки ме и изобщо не досажда на другите минувачи . По едно време го напъна зора и си свърши работата на улицата. Шашнах се. Инсценирах обаждане в полицията. Оня не се стресна. Вече щях наистина да звъня... Непрекъснато си бършеше носа и беше с две различни обувки. Опитах се да го вкарам в едно такси - от 4 таксиметри 1 се нави да го повози. Беше младо момче. Останалите бакшиши не ебаваха,един даже ми се скара,че му тръшкам вратата. Ставаше дума за 70-80 метра и за два кинта. Както и да е - дядката даже не можа да се качи в таксито - инвалид 90%. Започвам разпитване по околните магазини и най - накрая в един казаха,че го знаят. Не бил добре...

"Е мерси за информацията"...Не знаех. Както предполагах - от блока ,пред който го намерих. Айде наобратно. Тъй като не си знае нито името,нито етажа,нито апартамента оставих го там,във входа със заръката да пита някой от минаващите съседи кой му е апартамента. Докато излизах оня ме питаше къде съм го завел и как ще се прибере.

Никак не беше смешно. Особено като гледах физиономиите на "нормалните" хора,към които се обръщах с въпроса дали не го знаят случайно тоя. Не знам как да ви опиша реакцията на поне 5 човека,с които споделих проблема си.
Любезните изражения на тия смръшляци добиха тъпа,гузна незаинтересованост и с безизразна апатия слушаха какво им говоря. Да не би случайно и тях да се опитам да ги забъркам с лудия дядка...

Боже,колко мъка има по тоя свят,Боже!

Няма коментари: